не беше сън. и нощта беше кратка, събудих се и не беше сън. и не ми стигаше въздух, и зарових лице във възглавницата, за да се събудя повторно. но отново не беше сън. исках утрото да трае вечно, за да остана така - с лице, заровено във възглавницата и само мисълта за деня, който предстои. исках да беше сън...а думите, прошепнати в тъмното, отекват още в мен. задъхвам се от тези думи и от онези, неказаните, нечутите... задъхвам се от една едничка мисъл, която препуска съзнанието ми като планински вятър, обгръща ме като родопска тишина.. задъхвам се от спомена за едно усещане, останало неусетено, за едно докосване, останало без отговор.. и всичко онова, което исках да почувствам, и всичко онова, в което исках да повярвам, остана там в тъмното - отвя го планински вятър, обгърна го родопска тишина..
събудих се повторно.. не бях сънувала и утрото нямаше да трае вечно - трябваше да изживея деня, който предстоеше.
събудих се повторно.. не бях сънувала и утрото нямаше да трае вечно - трябваше да изживея деня, който предстоеше.
